Васил Левски (1837- 1873)
Влез и разгледай презентация за Васил Левски >>
Думи за Апостола
За пореден път сме тук на днешното възпоменание за да изразим нашата признателност към легендарния Апостол на свободата – Васил Левски.
Зловещото софийско бесило преди 144 години неволно ни напомня за Христовото разпятие. Аналогията е впечатляваща-подобно на Исус Христос, Левски сякаш отново оживява след бесилото.
Не може в ден като днешния да не си зададем въпроса- Как успява този човек да постигне всичко сам, под зоркия поглед поробителите, при крайно недостатъчната материална подкрепа за освободителното движение и примитивните условия за комуникация в страната по онова време.
Единственият възможен отговор е – невероятното съчетание в безподобната му личност на множество най- прекрасни човешки качества и морални добродетели, които го утвърждават като безспорен лидер на българската национална революция.
Личностната характеристика на Апостола е буквално поразяваща- Достатъчно е да си припомним най- известното-бликащо родолюбие, желязна воля и твърд характер,изключителна психическа и физическа издържливост, почтеност, скромност и интелигентност; човек с колосална духовна енергия, безгранична всеотдайност и пълна готовност за саможертва в името на святото дело.
В името на освободителната кауза Левски доброволно се лишава от нормалните човешки блага, от семейство, от домашен уют и битови удобства; той избира да живее ежедневно в напрежение с постоянен риск от смъртоносна заплаха. И това не е някакъв каприз, а дълбоко осъзната необходимост, специфична духовна нагласа за начин на живот.
Затова наред с високото си място в паметта на народа и историята ни, Левски ще има място и в съвремието не само на нашите потомци, на и на техните деца и внуци. На всички ония, които ще водят България в идващите векове.
Защото безпределната му вяра в свободата – свобода лична,свобода национална и общочовешка, както и борбата му за равноправие на гражданина- независимо от етнос, националност и религия, ще останат не само велико достояние лично на Апостола, но и на политическата зрялост на българската възрожденска нация, на нашата национална революция.
Днес те отново могат да бъдат завет, но и знаме на всяко ново българско поколение.
Защото Левски не само принадлежи на историята, Левски ще бъде съвременник и на утрешна България- на новото, по- добро бъдеще на нашата родина.
Защото още приживе той беше наречен Апостол. И остава най- светлия пример за родолюбие, честност и безстрашие.
Биография
Васил Левски е роден на 18 юли (6 юли стар стил[1]) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Яна и Марийка. Учи във взаимно училище в гр. Карлово и в класното в Стара Загора. През 1851 г. баща му умира и тримата братя остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 и започва да учи абаджилък.
От 1855 г. е послушник при вуйчо си Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „ Св. Св. Кирил и Методий“, основано от Найден Геров през 1850 година. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас“ под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата „Света Богородица“ гр. Карлово.
На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост Васил получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия). На този етап изпитва силно влияние на Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си. От април 1864 до 1866 година Левски е учител в село Войнягово, Карловско, след това от март до октомври 1866 година в добруджанското Еникьой, а от края на годината до март 1867 година в съседното Конгаз. По-близо до границата, той се надява да се свърже с Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 година на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 година се среща с Раковски.
През 1867 г. по предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана през 1867 г. После заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия на Раковски (1867-1868). След разтурянето ѝ той се разболява и остава 2 месеца в с. Зайчар. През това време преосмисля изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, „в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си“. В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. През август 1868 година, Левски отива в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.
Със средствата, предоставени от „Българското общество“ и читалище „Братска любов“, организация на „младите“, Левски заминава за Цариград с параход на 11 декември 1868 г., за да предприеме оттам първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна цел. При извършването ѝ, Левски се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, Левски приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния.
След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостола започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българската политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат на Привременното правителство на Балкана. По време на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната революционна организация (ВРО). Първият комитет е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов[2]. После продължава изграждането на местни (частни) революционни комитети и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка на Левски го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Той съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.
След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. Левски се включва активно в живота на младата българска емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в създаването на Българския революционен централен комитет. Той се стреми да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. Левски се завръща в България и се заема с доизграждането на комитетска мрежа. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна ВРО. За столица на ВРО е обявен Ловеч, а комитетът в този град е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията той е наричан още Привременно правителство на България. Създаването на ЦК в България изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това Левски осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Левски разглежда ЦК в България като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни комитети в революционната организация обединяват в себе си представители на всички социални групи в българското общество. Левски единствен от „четеримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Той предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор.
Към края на 1871 г. изградената ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща двама помощници на Левски през втората половина на 1871 г. — Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Той знае за провала при обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография (виж най-горе портрета с елипсовидното очертание) и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит. Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му Левски притежава тескере за пътуване, издадено на името на Малък Добри Койнов от ловешката махала Дръстене, но го е унищожил, за да го предпази от турците. Отровата, която е носел в готовност за употреба при смъртна опасност, е намерена в чаша в Къкринското ханче, което значи че никак не е вярвал да бъде заловен и че лесно смятал да се измъкне от блокадата. Най-важното нещо архивът, е останал незабелязан от хайката. Бил е скрит в постелката под самара на коня, а никой не се е сетил да претърсва и арестува кон. Същият архив с комитетски книжа е запазен и по-късно предаден на Захари Стоянов в помощ на неговото проучване за злощастната съдба на Апостола. Липсващите парични средства, заради които много години се спореше и се сочеха като аргумент за някакво предателство бяха намерени през 1972 г. в темелите на къщата на Марин п.Луканов. Това доказва единствено, че злоупотреба със святите пари не е имало и че са останали непипнати цели 100 години. Това доказва също, че взаимните обвинения между ловчанци са плод на уплахата от провала в Арабаконшкият обир. Впрочем много историци говорят точно за това, както и за създалата се временна паника. За това пише и Левски в писмата си до Каравелов и най-накрая историците./спр.Д.Панчовски „Последните дни на Васил Левски“ и проф.д-р Параскев Иванчев Стоянов,който с четирите си издания( книги, брошури, дневници и препис от дневници), базирани единствено на анкети с живи участници и свидетели на събитията, публикува първата си книга през 1901г, в която има само факти, без коментари/.
Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя — Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски.
Впоследствие Левски е отведен в София, където е предаден на съд. Апостола изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертал няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. В състава на съда са включени и българите: х. Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи. Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21 януари 1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени — Димитър Общи и Васил Левски. Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.
На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва: „Каквото съм правил, в полза народу е“ и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българския народ.